СИНЬО И ЗЛАТНО

            Тръгването от София беше странно, защото осъзнах, че се страхувам да го направя- сякаш ако тръгна към неизвестното, без план нищо няма да се получи – като затворниците свикнали със затвора и аз бях „институционализирана” и сякаш не можех да тръгна от София - галено наречена Софимелачката... В такива моменти съм си изградила умение, да правя това от което ме е страх, за да го преодолявам - пробвайте и вие някой път - помага! Запалих колата и тръгнах към центъра на България - Казанлък и още по-точно при мама в Крън. Това е изходният пункт за пътуване, защото оттам разстоянията са на половина. Останах  няколко дни - брах касис, видях се с приятели от ученическите години – единия  решил да се върне от Италия, защото изтрещял от самота там, а другата станала зам.началничка в търговски отдел в Арсенал и по работа стигнала няколко пъти до Индия да договаря оръжейни сделки, ми разказваше колко магнетична страна е и как въпреки мръсотията, циганията и миризмите е уникално привлекателна, останала като омагьосана и пак би отишла  отново и отново...След като намалих оборотите няколко дни, стегнах раницата и реших - оставям колата и тръгвам като едно време - влак и стоп! Качих се на  влака за Бургас и  след три часа ми замириса на море.Трябваше ми още малко време за да стъпя на варварската земя - село Варвара. Слезнах насред нищото на селския мегдан и реших да търся къща с изглед към морето, да ама морето се крие по-далеч, но кой да знае. Казах си - залагам на първата къща, в която видя човек и се оказа, че попаднах в най-хипарската къща с най-синеоката баба на света със златна коса! Харесах я от пръв поглед и за мен това беше мястото - стая, която се заключва с катинар, баня и тоалетна в другия край на къщата и голяма лозница .


Трябваше да изчакам внука да се изкъпе, за да се освежа и аз във вече затоплената баня. Смеех се на ум, че Tripadvisor и  Вooking.com могат само ряпа да ядат и няма никъде по света катинар за контрол на достъп и баня, която нечий внук да ти затопля преди да влезнеш. Изкъпана сложих банския и хукнах към безкрайната синева. По селската пътека се изкачих на един харман с изгоряла от слънцето трева и долу в ниското кротко се синееше водата. Останах пленена от тези два цвята-синьо и златно–никакъв друг нюанс на хоризонта-спомних си за малкия принц и житата...Вървях и не можех да повярвам, че има такава красота и като се спуснах към брега видях панорама като от Малдивите - бар на плажа и тръстикови чадъри, тук-там хора, тишина и морето, което е само за мен. Легнах и дълго време гледах към него. Неописуемо е  блаженството да можеш да съзерцаваш безкрая и никой да не ти предлага царевица-кукуруза и „студена бира, моля” ол ексклузив отвсякъде. Стоях  до залеза и вече бях в друго измерение.

        
Прибрах се в хипи-лоджата и какво да видя - около златната баба, хора като цигани, дъщеря, зет, внуче - все смугли и тя стои като белия вожд сред тях. Усетих, че яко съм скочила в адвенчъра и понеже Софимелачката още ме държеше подозрителна-реших да платя само една нощувка и като осъмна да реша дали оставам. Отидох да вечерям кръчмата „При Димо”, с най-вкусните манджи в околията, препоръчана ми от приятел мислейки си дали ще бъде тихо вечерта. Имах нужда от тишина и спокойствие. Прибрах се, племето беше легнало, само баба Дойка още шеташе и като ме видя седна при мен да ми прави приказка - съвсем неангажиращо и ненатоварващо, имах единствено усещането, че съм на село при баба. Само статуса на родата ми беше странен, но бях уморена да мисля. Като казвам цигани –тук са някаква странна порода - мъжете грозновати и работливи, а жените красиви - като ви казвам красиви ще рече, че аз ахнах като ги видях, камо ли някой мъж - красиви, кротки и благи, ако им сложиш орхидея в косите могат да минат за хаитянки. Де да можеше всички да са такива и грамотни, и образовани и чисти. Сетих се за приятелката ми как ходила из улиците и пазарите сред индусите, и си  казах, че като съм тръгнала да приключенствам трябва да е докрай и гушках децата, които миришеха на мляко, играех си с тях и си правихме смешки и снимки. Явно тук има много смесени бракове от които се раждат красиви деца. Спомних си, че на един приятел, русолявия му приятел с екзотичния прякор Термита се беше  оженил за циганка от Малко Търново и дъщеря им станала мис Бургас. Вечерта спах в тишина и спокойствие и осъмнах, без да съм изядена или нападната. Вече имах план да стигна до Резово и за да не влача целия си багаж платих на баба  Дойка и за другите нощувки и с по-малко товар се подготвих за пътешествието към Резово! За стопа си има дрес код - косата е вързана, грим  и къса пола не се слага и трябва да си с раница, никакви дамски чантички. От Варвара ме взеха семейство хипари, после сама бременна жена в деветия месец, която си чакала вече термина и най й тежало, че не можела вече да ходи да плува, закара ме до Синеморец, пожелах й леко раждане и зачаках следващата кола и тогава се появи най, ама най-подходящия транспорт за края на България – един раздрънкан бус, каран от  кривозъб циганин – казах си- това е моя човек и се качих!

 

Когато пътуваш на стоп си изграждаш усет  дали хората са читави или не. Та Илийката се оказа от онези работливи цигани и с буса си зареждаше с алкохол заведенията в околията.Оправихме Бойко Борисов, развалените плажове в Синеморец, за допълнителен доход бил купил овце и  смятал от 30 да ги направи 100 - стадото пасяло без пастир, в тоя край не се крадяло и овсцете били непокътнати, не си харчел парите по кръчмите и имал две деца. Стигнахме в Резово и Илийката предложи да ме върне след два часа обратно към Ахтопол като свършил работа. Идеално се получи така и нали сме вече модерни си разменихме телефоните, а едно време на стоп като се случеше така, стоиш и чакаш и не знаеш дали уговорката ще се спази - но винаги се спазваше...Тази случка ми напомни за едно пътуване в моята приятелка Лидия до Велико Търново така един с бус ни закара и каза, че може да ни вземе обратно след четири часа и ние с всичкия си акъл си изхарчихме всичките пари до стотинка и стояхме и го чакахме и си мислехме, ако не дойде къде ще спим и какво ще ядем - и нямаше тогава телефони да се питаме къде си, кога идваш, а като си уговориш среща трябва да си точен стоиш и чакаш - буса дойде в уговорения час... Имах време да се разходя из селото, пих бира в хотел Панорама с изглед към турския бряг, който е с плажна ивица като Слънчев бряг и ме беще яд , че е  празен и пуст, а нашия скалист бряг става само да се пребиеш. Собственикът на хотела ми разказа, че от турска страна са готови за КПП, и българските големци идвали преди 2-3 години да режат ленти, ама после искали големи рушвети и откриването на КПП то не станало и сега вместо да ходим на турския плаж седим и си чукаме коленете в скалите заради умните ни управници... Вместо за завземем турския плаж с цици и „студена бира, моля” - седим и лапаме мухите. Изпих си бирата и собственика ми предложи да ме върне до Синеморец, ама любезно му отказах, защото си имах вече Илийката и уговорка с него да ме върне. Имах време да се покръстя и във водите на Резово и дойде уречения час за връщането. И добре, че се върнах с Илийката, защото на връщане ми показа и плажовете на Синеморец, една скрита резиденцийка на Бойко, в която никога не го пускали и винаги стоварвал алкохола отвън, ядосваше се, че отпадните води на хотел  „Серенитеи бей” се изливали в морето и плажа под него по скоро го кръстих на ум „С...ре ми ти бей”, такъв е стандарта на ол инклузива в България за жалост – плащаме, за да плуваме после в собствен сос. Минахме и покрай бара на плажа в който дъщеря му работи в кухнята занаят да хване и като я видях и тя от онези, дето само орхидея няма в косите.

Де да бяха всички такива работливи както са многочислени-улиците цяха да светят от чистота и нямаше ние да им плащаме тока. Ако някой търси работа на морето Илийката има познати може да помогне-така каза и овце ако му се гледат има къде. Скоро стигнахме до Ахтопол оставих му едно кенче с бира да се почерпи за  екскурзоводската обиколка дето ми спредна в плюс и се разделихме. Набързо ме качи едно бургазлийче търговски представител с два телефона и две усти, за да говори едновременно, че работата не чака - добре че Варвара беше наблизо, за да не ме връща с работния си процес към спомена за Софимелачката - има време за нея - сега съм във ваканция, от която още имам нужда и бързам да се върна при баба Дойка. Тя ме посрещна на вратата учудена, че толкова бързо съм се върнала - беше още пет и имах време за следобеден плаж и айде пак на Малдивите. Пих отново бира да ме охлади и за благодарност й направих снимка за спомен.

Останалите дни вече не бях сама,  защото дори когато тръгнеш без спътник по пътя ти се появявят хора, които пожелават да се присъединят и така моята съседка се появи във Варвара в шест часа сутринта сънена, но доволна че имала Джулай морнинг в автобуса. Джулай можеш да имаш навсякъде и по всяко време - на мен ми се случи през един октомври и даже се влюбих... Заведох гостенката в лоджата, като влезе в стаята само погледна под леглото за паяжини и буболечки и в крайна сметка не избяга. Ходихме на плаж, правихме снимки, флиртувахме, повече аз, по-малко тя, защото още не се бе отърсила от София, вечеряхме при Димо и късно вечерта тръгнахме с фенер към бара на плажа за откриването на дискотеката за сезона. Това си беше яко адвенчър защото в тъмното едва не се спънахме в един полегнал кон в тревата, чиито светкащи очи издадоха в тъмницата, това преживяхме, но на следващия храсталак нещо изшумя по-симнително и дадохме на заден ход и точно в този момент срещнахме в тъмницата компаниятръгнала без фенер придружавана от бебе в количка – имало и по - луди от нас и с новото подкрепление с бебето напред и нашия фенер смело осветявахме мрака пред себе си. Как се прибрахме не помня, помня само звездното небе над нас, Млечният път който можехме да докоснем с ръка и да чуем от коя звезда се смее Малкия принц...по пътечките като светулки примигваха хората отиващи към бара, някъде на един харман покрит само със заспала трева и пеещи щурци. Все едно бяхме в ученическа ваканция на гости на баба и тя ни беше пуснала да отидем на вечерната забава.

На следващия ден ходихме на стоп до Ахтопол да видим малко цивилизация, от която бързо избягахме но преди това беше идеално време по залез за снимки и пак се върнахме при варварите.Когато си на пусто място  ти трябват два-три дни да се запознеш с половината хора от плажа и от селото.След плажа вече спираха коли, да ни предлагат да ни вземат до селото,познавахме се със спасителя и спасителката на плажа и се поздравявахме с момчетата от бара – с две думи и да отидеш сам някъде не оставаш сам задълго. А в София сме все сами, или се чувстваме така и всяка среща се уговаря предварително.

               Последен плаж и после който от където е-Мариана си замина с автобуса, а аз по огледалния маршрут. За Бургас ме качи кола със дъска за сърф на тавана. Оказа се, че това бил пича, който правил анимацията на даноните ДЗП и се смя като му казах, че името ми звучи като препарат за пестициди и той се сети, че навремето е имало ДДТ, което уморявало всички кърлежи и бълхи и пръскали навсякъде с него, но се оказал канцерогенен и затова сега ни ядад бълхи и кърлежи и в заимовата градина. Като пътуваш на стоп винаги срещаш интересни и в повечето пъти и интелигентни хора, защото пътуването на стоп е култура и за стопиращия и за спиращия, както хипарството и моторджийството - те всички са по пътя и само там можете да ги срещнете. Виждате някакви хора по пътя и си казвата к‘ви пък са тези странници, но ако ги опознаете или имате късмета да познавате такива бихте се обогатили в общуването си стях.
           Ето ме в Бургас, влака, Казанлък, запалих колата, която бях паркирала на гарата. Пренощувах при мама за последно и рано сутринта  отпътувах с  колата към София. Не ми се тръгва, не ми се връща, в служебната поща ме чакат безброй задачи и спамове, а в личната хиляди предложения  от колективни пазарувания къде да отида на море и как да стана по-хубава за пет лева. Благодаря, вече бях и се върнах по-хубава отколкото когато тръгнах, защото бях себе си. Една приятелка все повтаря - „Практикувай себе си”- а колко често го правим и колко често се самозалъгваме, че сме себе си, че живеем както бихме искали и че сме до човека, когото обичаме? Големия град не обича свободните хора, тези с криле и мечти, големия град те прави анонимен, за да се криеш и лъжеш, да се правиш на такъв какъвто не си, защото уж правиш кариера или така е редно. После пък като свикнем, трудно го напускаме и така се оставяме на центробежните му сили.

Но има спасение, винаги има начин, защото животът е хубав и ни е даден да го живеем в радост!

Ако един ден искате работа на морето или ви е писнало в офиса и ви идва да хванете къра и да пасете овце, ако поискате да отидете при баба на село - потърсете ги - те съществуват...

Трябва ви  само раница и  син потник....

20 юли 2013